Апартейдът не умря / Apartheid Did Not Die (1998)

Няколко години след официалното премахване на расистките закони и „историческия компромис“ между Африканския национален конгрес (АНК) и предишния режим на апартейд, журналистът Джон Пилджър посещава ЮАР, за да разбере какво се е променило с идването на демокрацията. Подобрил ли се е тежкият живот на мнозинството чернокожи? Наистина ли предишните несправедливости са премахнати или са само умело замаскирани? Дали обикновените хора отново не са останали излъгани, както се е случвало толкова много пъти в световната история?

________________________________________________________________________

Същите въпроси вълнуват и канадската журналистка и активистка Наоми Клайн, която описва в книгата си „Шоковата доктрина“ резултатите от помирението и историческия компромис в Южноафриканската република.

Из „Шоковата доктрина“, Глава 10:

„През януари 1990 г., на седемдесет и една години, Нелсън Мандела пише от затвора послание до поддръжниците си отвън. То трябва да покаже дали двайсет и седемте години зад решетките (повечето от които – прекарани на остров Робен в морето на Кейптаун) са отслабили решимостта на лидера за икономическа трансформация на южноафриканската държава. Посланието е само в две изречения и безапелационно изчерпва въпроса: „Национализацията на мините, банките и монополните индустрии е политика на Африканския национален конгрес (АНК) и смекчаването на нашите възгледи по този въпрос е немислимо. Даването на икономическа власт на чернокожите е цел, която напълно подкрепяме и насърчаваме, но в нашата ситуация държавният контрол над определени сектори на икономиката не може да бъде избегнат.“

Оказва се, че историята не е достигнала своя край, както твърди Фукуяма. В ЮАР, най-голямата икономика на африканския континент, някои хора сякаш все още смятат, че свободата включва и правото им да си върнат и преразпределят печалбите, придобити нечестно от доскорошните потисници. Това убеждение определя политиката на Африканския национален конгрес в продължение на трийсет и пет години – откакто е включено в Хартата на свободата, декларираща основните принципи на партията.

Историята на написването на Хартата е част от местния фолклор – и това никак не е случайно. Тя започва през 1955 г., когато партията разпраща по градове и села 50 000 доброволци със задачата да съберат народните „искания за свобода“, отразяващи очакванията на всички южноафриканци от живота след апартейда. Исканията са написани на ръка, на хартиени листчета: „да бъде дадена земя на всички безимотни хора“; „сигурни надници и по-кратко работно време“; „безплатно и задължително образование, независимо от цвета на кожата, расата и националната принадлежност“; „право на свободно пребиваване и движение“ и т.н.4 Когато всички искания са събрани, лидерите на АНК ги обобщават в един окончателен документ, официално приет на 26 юни 1955 г. от Народния конгрес. Форумът се провежда в Клиптаун – град, построен в буферна зона, за да осигурява защита на белите обитатели на Йоханесбург от гъмжащите тълпи на Совето. Около 3000 делегати – чернокожи, индийци, „цветнокожи“ и няколко бели – се събират на открито, за да гласуват документа. „Хартата беше прочетена на висок глас, част по част, на английски, сесото и кхоса – разказва Мандела. – След всяка част тълпата я одобряваше с викове Африка и Майибуйе.“ В първото искане от Хартата за свобода предизвикателно се заявява: „Ще управлява народът!“

Но в средата на 50‑те тази мечта е все още доста далеч от своето осъществяване. На втория ден на Конгреса форумът е насилствено разтурен от полицията с аргумента, че делегатите заговорничат за държавна измяна.

В продължение на три десетилетия АНК и други политически партии, решени да сложат край на апартейда, са забранени от южноафриканското правителство, доминирано от британци и от африканци с европейски произход. През този период на засилени репресии Хартата за свобода продължава да се разпространява от ръка на ръка в средите на нелегалните революционери и продължава да вдъхновява съпротивата. През 80‑те е поета от ново поколение бунтовници – младите радикали са готови на всичко, за да сринат господството на белите, и смайват своите родители със смелостта си. Вместо да се самозалъгват със стари илюзии, те излизат по улиците и скандират: „Нито куршум, нито сълзотворен газ ще ни спре!“ Преживяват поредица от масови убийства, погребват приятели, но продължават да се събират и да пеят. На въпроса срещу какво се борят, посочват апартейда и расизма; на въпроса за какво се борят мнозина от тях отговарят „За свобода“ или „За Хартата за свобода“.

В документа се настоява за право на работа, приличен дом и свобода на мисленето; най-радикалното искане е за част от печалбите на тази най-богата африканска страна, която освен другите съкровища притежава и най-големите златни залежи в света. „Националното богатство на нашата страна, наследството на южноафриканците, ще бъде върнато на хората; собствеността над минералните богатства, над банките и монополните индустрии ще бъде прехвърлена на народа; всички други индустрии и сектори на търговията ще бъдат контролирани в подкрепа на добруването на хората“, се казва в Хартата.6 Някои представители на освободителното движение я намират за центристка, други – за непростимо слаба. Панафриканците отправят остри критики към АНК, че е отстъпила твърде много на белите колонизатори. Защо ЮАР да принадлежи на „всички, бели и черни?“ – питат те; манифестът е трябвало да изисква онова, за което се бори чернокожият националист от Ямайка Маркъс Гарви: „Африка за африканците“. Твърдите марксисти на свой ред определят исканията, заложени в Хартата, като „дребнобуржоазни“: не било революционно собствеността над земята да се разпределя между всички; според Ленин частната собственост трябвало да бъде изцяло премахната. (виж бележката в коментарите) Всички фракции на движението за освобождение обаче приемат, че апартейдът е не само политическа система, регулираща кой има право да гласува и да се движи свободно, но и икономическа система, използваща расизма в подкрепа на един изключително изгоден за белите икономически ред: ограничен елит трупа огромни печалби за сметка на южноафриканските мини, ферми и фабрики, докато огромното мнозинство от чернокожи няма право на поземлена собственост, принудено е да продава труда си много по-евтино от реалната му стойност и е подложено на побоища и арести, в случай че се разбунтува. В мините белите получават до десет пъти повече от чернокожите. Също като в Латинска Америка, крупните индустриалци работят в тясно сътрудничество с военните, за да елиминират непокорните си работници.7

Хартата за свобода отстоява основния въпрос, по който всички в движението са съгласни: свободата няма да дойде когато чернокожите просто поемат властта, а когато незаконно конфискуваното богатство на държавата бъде върнато и преразпределено в обществото като цяло. ЮАР повече не може да бъде страна с калифорнийски жизнен стандарт за белите и конгоански жизнен стандарт за чернокожите, както е по времето на апартейда; свободата означава да се намери усреден вариант.

Това се потвърждава и от Мандела в неговото послание от затвора: той все още вярва, че не може да има свобода без преразпределение на благосъстоянието. При наличието на толкова много страни „в преход“ това изявление е от особена важност: ако Мандела поведе АНК към властта и национализира банките и мините, този прецедент ще затрудни икономистите от Чикагската школа, които продължават да твърдят, че подобни предложения са останки от миналото, и настояват, че само свободният пазар и свободната търговия могат да компенсират дълбокото неравенство.

На 11 февруари 1990 г., две седмици след като изпраща своето послание, Мандела излиза от затвора с ореола на жив светец. В южноафриканските градове гръмват празненства и се възражда вярата, че нищо не може да спре борбата за свобода.“